Рекламата ще се скрие след 10 секунди

Ивайло Знеполски: „България се развива със закъснение, но в правилната посока“

В оценката си за България днес, 30 г. по-късно, повечето българи се колебаят между „можеше да е по-добре“ и „можеше да е по-зле“. България се развива със закъснение, но в правилната посока, смята проф. Ивайло Знеполски пред DW

Снимка: Google

Професор Ивайло Знеполски е един от емблематичните български интелектуалци през последния половин век – философ, културолог, семиотик, теоретик на киното и литературата. През годините на прехода акцент в научните му интереси е изследването на близкото минало, като оглавява едноименен институт с респектираща издателска дейност. Проф. Знеполски подържа активна гражданска позиция с отчетливи политически измерения в десния регистър. Бил е министър на културата в две правителства.

ДВ: Проф. Знеполски, как да мислим комунизма – онзи, който се установи в България: като революция на бедните, модернистичен проект в „човешки материал“, възмездие за участието на страната в Тристранния пакт, пореден исторически реверанс към Русия, немска идеология, с която руснаците злоупотребиха, мафиотска форма на управление, или нещо съвсем друго?

Знеполски: При установяването на комунизма в България има елементи от всичко това по малко – на фона на силата на съветското оръжие и имперските амбиции на Москва да завоюва нови територии, на които да съживи позамрялата амбиция на първоначалния комунистически проект (Маркс, Ленин) за световна комунистическа революция. В противен случай нямаше страни като Чехословакия или Полша, които не носят българските „грехове“, да попаднат под съветска опека. Всъщност във всяка страна от Източна Европа имитацията на парадигматичния модел на комунизма – болшевизма, е силно пречупена през националните особености, през исторически, социални, културни и дори народопсихологически предпоставки. Българският протокомунизъм, следвайки зададения модел, му налага и своя отпечатък. Той в много по-голяма степен от комунизмите в страните в Централна Европа носи белезите на селската култура. Всъщност бе симбиоза между комунистическо и земеделско движение, като всяко от тях използва другото, за да постигне целите си. Комунистическата партия след 9 септември 1944 г. набъбна за сметка на обезкървяване на земеделското движение; земеделското движение на свой ред използва комунистическата хегемония, за да осъществи старите си амбиции за власт, макар и под малко необичайна форма. 

ДВ: Как си представяхте тогава бъдещето на България – след 10, 20 или 30 години?

Знеполски: Вече се усещаше, че режимът е износен, че личният режим на Тодор Живков не може да се справи с надигащата се от различни посоки криза и оспорване, но малцина от кръговете, които познавах (за да не кажа никой) допускаха, че с неговото сваляне снежната топка ще нараства толкова бързо. Живков се беше превърнал в олицетворение не само на личната власт, но и на партията, и на самия комунистически режим. Така че неговото падане имаше символичния смисъл на падане и на режима на Комунистическата партия. Така или иначе не мога да кажа, че в годините и месеците, предшестващи 10 ноември 1989 г., някои е мислил в перспектива години напред. Живееше се с момента и за момента, от ден за ден, тъй като постоянно се случваше нещо необичайно, което ни изненадваше и изискваше моментална реакция. Това, което ставаше непосредствено, беше важно. Може би тази неспособност да се видят нещата в перспектива беше причината набиращата потенциал опозиция да приеме някои конюнктурно приемливи, но в перспектива спъващи по-нататъшния процес на промяната, договорки.

ДВ: Защо не дойде „великото време на интелигенцията“, според прогнозата на д-р Желев?

Знеполски: Издигнатият от Желев лозунг посочва важната роля, която интелигенцията играеше като един вид вътрешно-външен коректив на комунистическата ортодоксалност. По същество не малка част от интелигенцията беше по-скоро реформаторски настроена, надяваше се на „социализъм с човешко лице“. Но  в отделни случаи се появяваха и по-радикални жестове – като написването, публикуването и защитата на книгата „Фашизмът“. Но едва ли някой е бил готов да отиде на барикадата. В своята статия, отново обслужвайки момента, Желев призовава за съюз между партийните реформатори „а ла Горбачов“ и интелигенцията. Това беше тактически ход, почти в традицията на ленинизма да се използват временни съюзници, обединени от общи интереси, с оглед постигането на някаква по-далечна, скрита собствена цел. Интелектуалците, които навлизаха в политиката, имаха нужда от легализиране и превръщане в признат субект на публично действие. В същото време със свалянето на диктатора, но особено след падането на Берлинската стена, когато става ясно, че комунистическата власт не може да разчита повече на съветския чадър, реформаторите в партията се нуждаеха от някаква демократична легитимация и тя охотно им беше предоставена от значителна част от свободомислещата интелигенция. Така ходът на Желев успя, но не се знае в крайна сметка кой кого обслужи по-добре. Дали групата около Луканов не извлече повече полза от този временен съюз? Съмненията около това допълнително радикализираха други части от интелигенцията, дотогава останала в сянка, която за по-ясно маркиране на разделителните линии прие необходимостта от ясно артикулиран антикомунистически дискурс. От този момент нататък интелигенцията се разцепи, започна да губи собствената си роля. И в единия, и в другия случай тя вече не защитаваше ценности, а партийни позиции. Не го казвам с укор, може би това беше необходим и дори неизбежен процес, но доведе до загуба на собствен глас. От коректив гласът на интелигенцията стана поддържащ, и колкото по-поддържащ беше, толкова повече губеше значението си, защото тон даваше някой друг. И така докато през годините, с бавното ни придвижване към обществото на консумацията и на спектакъла, интелигенцията загуби всякакво значение. Центърът на публичността бе зает от други – аудио-визуални персони и шоу бизнеса. Голяма роля за това изиграха свободните медии.

Снимка: Google

Креативната интелигенция от сферата на литературата, театъра и киното трудно намираше път към публиката, защото в резултат на нещо, което можем да наречем „естетическа инерция“, тя дълго време не можа да намери адекватен език за новата реалност. Продължаваше да залага на намека и езоповския език – в една среда, където хората вече крещяха проблемите си. Другата негативна крайност, изразяваща се в дублирането на езика на сензационната преса (мутренските саги), беше не по-малко безперспективна. Тази загуба на мястото на интелигенцията в обществения живот статистически може да се аргументира с факта, че във Великото народно събрание депутатите-интелектуалци бяха около 15%, през следващите два парламента прогресивно намаляваха, докато постепенно напълно изчезнаха от политическата сцена. Като политици те не бяха полезни. Предстои им да си върнат мястото, което е присъщо на интелектуалците.  

ДВ: Кои, според вас, бяха най-големите грешки, допуснати от СДС, в резултат на които фактически отпаднаха от политическия живот на страната?

Знеполски: Може да се говори за два типа грешки – стратегически и тактически. Стратегическа грешка беше, че не успя да оползотвори цялостния потенциал на обществото, първоначалния ентусиазъм на хората, надцени силата на една активна, но сравнително малка група. Още тогава СДС трябваше да се отвори към по-широки маси от дотогава не особено граждански активни хора, трябваше да изземе козове от БКП и да привлече и членовете на Комунистическата партия от по-младите поколения, неомърсени, некомпрометирани, неучаствали активно в политиките на режима. Мнозина от тях принадлежаха към техническата интелигенция, притежаваха добри позиции в стопанския живот и можеха да бъдат много полезни. Тази неохота да се започне диалог с по-широки слоеве от обществото доведе до постепенното свиване на политическата база на СДС.

Тактическите грешки са известни: ранното започване на междуособиците вътре в съюза, довели го до поредица от разцепления и обезкървяване, прояви на лидерски егоцентризъм, които направиха невъзможни дискусията и постигането на разумен компромис… Това намери израз в недалновидни политически ходове: неутрализирането на Желю Желев чрез изпращането му в Президенството; необмислената и прибързана оставка на правителството на Филип Димитров; неопитността в политическата игра; непреглътнатата обида и отказът на СДС да участва в правителството на НДСВ (където безспорно имаше шанс да играе водеща роля), отстъпвайки пространство на други играчи; засилване на тенденцията към политическо капсулиране…

ДВ: Кои от политическите лидери на прехода ще (трябва да) останат в историята?

Знеполски: Историята се раздипля на множество различни епизоди и всеки от тях вероятно ще съхрани памет за своите мини-герои. Така че днес никой не може да каже със сигурност кой ще запази по-дълго ролята си на историческа личност. Но от днешна гледна точка поне три фигури, по различни причини, претендират за по-трайно присъствие.

Първата от тях е Желю Желев – най-изявеният дисидент, създател на Клуба за гласност и демокрация и пръв председател на СДС, първият демократично избран президент. Вторият е Андрей Луканов – централна фигура в дворцовия преврат, който в по-голяма степен от другите „пучисти“ беше разбрал, че е свършено с мечтата за демократичен социализъм; стратег на българския капитализъм, чиито задкулисни сметки опорочиха постигнатия демократичен консенсус и предопределиха криминалния елемент в прехода. Третият е Иван Костов, който пое всички рискове за промяна на икономическия модел, проведе решително приватизацията, спасявайки държавната собственост от диво разграбване, а страната – от пълния банкрут, към който я тласна неоетатизмът на правителството Виденов. Тази приватизация е много критикувана за задкулисни договорености, за липса на механизми за ефективен следприватизационен контрол, довели до деформациите, които я съпътстваха, но въпреки всичко, тя отвори пътя към едно съвременно пазарно стопанство. Костов ще бъде запомнен и с това, че като лидер не успя да удържи интегритета на СДС, предизвика последното голямо разцепване и така разруши и двуполюсния политически модел от първите години на прехода, който беше много сполучлив за ситуацията в България.

Не съм сигурен, че към този списък трябва да прибавя и Бойко Борисов, най-дълго управлявалия през тези 30 години, тъй като по негово време държавата, вече член на Европейския съюз (външно признание, че основните задачи на прехода са изпълнени, че демократичните основи и пазарните механизми са поставени), навлиза в нормалността. На ход са вечните социални проблеми и усъвършенстването на изградените системи – административна, икономическа, правна, образователна, здравеопазване и т.н.  Все повече вниманието се насочва към всекидневните проблеми и дори проблемите на неголеми групи граждани. Можем да кажем, че политиката все повече става политика за индивида. А Борисов ще остане най-вероятно с прозвището „строителят“.    

ДВ: На какво, според вас, се дължи засилващата се носталгия към времената на Тодор Живков и НРБ?

Много се съмнявам в констатацията, че тази носталгия се засилва – в смисъл на наличие на нагласа, възникваща на базата на непринуденото сравнение. Самият факт, че понякога тя се изговаря от млади хора, родени далеч след края на НРБ и не притежаващи никаква база за сравнение, показва, че носталгията, доколкото я има, е подсилвана и насаждана с оглед на някаква политическа употреба. Разбира се, тя също така може да бъде и автогенерирана – по силата на познати психологически механизми. Проблемите на всекидневието събуждат копнежи по някакво друго място, някакво нетук, където се живее по-добре и където много от всекидневните притеснения ще ни бъдат спестени. Това не е политически оцветена носталгия. Социалната утопия се е породила още през 18 век, но свръхексплоатацията ѝ от комунизма доведе до нейната смърт. Днес никой не вярва на приказките за по-доброто бъдеще, на това се дължи и масовото недоверие към понятието „преход“. (…) В носталгията се преплитат реални притеснения и разочарования, копнежи – все човешки чувства. Тя винаги ще съществува.

ДВ: Как виждате България днес – 30 години след свалянето на Живков?      

Знеполски: Мненията на повечето българи за състоянието днес се колебаят между две народни мъдрости: „Можеше да бъде и по-зле“ и „Можеше да бъде и по-добре“. Колкото и да изглеждат противоположни, и двете мнения изразяват едно и също нещо – поносимост на настоящето, съгласие с поетата посока на развитие.  Но на тази база привържениците им изграждат различни конотации. Хората с мнението „Можеше да бъде и по-зле“ се задоволяват с по-малко и се опасяват от резки промени, скептично са настроени към политиката и политиците. Това е мнението на песимистите, задоволяващи се със статуквото. Хората с мнението „Можеше да бъде и по-добре“ са по-активните и критично мислещите, те не се задоволяват толкова лесно, дават си сметка за изпуснатото, за неоползотворените възможности. Това са по-скоро опозиционно настроени хора. И двете мнения са легитимни и еднакво полезни, защото – както без някаква степен на трезвост и реалистичност, които осигуряват относителна стабилност, така и без наличието на неудовлетвореност и желание за действие, за нещо повече и различно – общественият организъм не би могъл да функционира пълноценно. Сумарно мнението ми е, че в съзвучие с националната традиция България се развива със закъснение и в правилната посока.

Интервюто е за DW

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

one × 3 =